След раждането почти цялото внимание естествено се насочва към бебето и майката. И има добра причина за това.
Майката се възстановява, често тя е основният източник на храна и успокоение, а през първите дни бебето прекарва огромна част от времето близо до нея. Тя много бързо започва да разпознава различните видове плач, начина, по който бебето търси храна, кога му е топло, кога му е студено и кога просто има нужда да бъде гушнато.
И някъде малко встрани от всичко това често стои таткото.
Не защото не иска да участва.
А защото понякога още не знае как.
Майката има ясна задача. А таткото?
При майката ролята в първите дни сякаш идва сама. Бебето има нужда от нея непрекъснато и почти няма момент, в който тя да се пита дали е необходима.
При бащите е различно.
Бебето е нахранено от мама. Успокоява се в нейните ръце. Тя знае къде са дрешките, кога е яло последно и как точно обича да бъде държано.
А таткото много често пита:
„Какво да направя?“
И според мен зад този въпрос рядко стои нежелание за участие.
Напротив.
Много бащи имат силна нужда да бъдат полезни.
Да носят. Да държат. Да подадат нещо. Да нагласят. Да помогнат. Да направят така, че мама и бебето да са добре.
Можем да го наречем защитен инстинкт, можем да го наречем много стар модел на поведение, останал в нас от времето, когато грижата за едно новородено е зависела от това единият родител да бъде постоянно до него, а другият да се грижи за сигурността на семейството.
Разбира се, днес семействата са различни и няма една универсална роля за майката и за бащата.
Но в работата си виждам отново и отново нещо много сходно:
татковците се чувстват най-спокойни, когато имат какво да правят.
„Страх ме е да го хвана.“
Има още нещо, което чувам доста често.
„Толкова е малко.“
„Страх ме е да не го изпусна.“
„Майка му го държи по-добре.“
Понякога бебето е само на седем или десет дни и таткото почти не го е държал сам.
Не защото не иска.
Просто новороденото изглежда невероятно крехко. Главичката му трябва да бъде поддържана, тялото му е толкова мъничко, а когато човек няма опит, всяко движение изглежда страшно.
И точно тук фотосесията понякога прави нещо, което няма нищо общо със снимките.
Тя дава на таткото малко увереност.
По време на фотосесията винаги включвам таткото
Не обичам таткото просто да стои отстрани и да гледа какво се случва.
По време на сесията почти винаги намирам начин да го включа.
Понякога ми помага да държим нещо. Понякога стои близо до бебето за допълнителна сигурност. Понякога ми подава реквизит или помага при смяната на декора.
А после идва ред на снимките с него.
И много често виждам една и съща реакция.
В началото има малко напрежение.
Къде да сложа ръцете?
Как да го хвана?
Накъде да гледам?
Добре ли го държа?
Това са въпроси, които изчезват много бързо, когато човек получи ясни инструкции.
Аз показвам как да поддържа главичката, къде да постави ръката си, как да приближи бебето към себе си и как да застане така, че и на двамата да им е удобно.
Не очаквам таткото да знае как да позира с новородено.
Това е моята работа.
И само няколко минути по-късно често човекът, който в началото казваше „не знам как да го държа“, вече стои напълно спокойно с бебето върху гърдите си.
Този момент ми е много любим.
Защото виждам как нещо се променя.
Понякога майката трябва просто да седне
Има и още една причина да включвам таткото активно.
Майката е родила преди броени дни.
Може да е недоспала. Може да я боли. Може да кърми по няколко пъти по време на сесията. Може буквално от дни да е човекът, към когото всички нужди на бебето са насочени.
Понякога е хубаво просто да ѝ кажем:
„Седни за малко. Ние ще се оправим.“
И точно тогава таткото получава своето място.
Не като помощник на фотографа.
А като родител.
Той успокоява бебето. Държи го. Гушка го. Участва.
А мама може просто да погледа.
Защо това има значение и след края на фотосесията
Снимките са прекрасната част от всичко това.
Но понякога ми се струва, че ефектът остава и след като си тръгна.
За човек, който до вчера се е притеснявал да вземе бебето сам, десет минути спокойно държане по време на снимки могат да бъдат много.
Той вече знае как да подпре главичката.
Вече е видял, че бебето не е толкова „чупливо“, колкото му се е струвало.
Вече е усетил как се отпуска върху него.
Може да звучи като малко нещо.
В първите дни като родител обаче точно от такива малки неща се изгражда увереността.
Татковците също стават родители в този ден
Много говорим за това как една жена се променя, когато стане майка.
И с право.
Но в същия ден един мъж също става баща.
Само че неговият преход понякога остава малко по-незабелязан.
Никой не го пита особено често дали се страхува. Дали се чувства несигурен. Дали знае какво трябва да прави.
По-често се очаква просто да бъде там и да помага.
А аз мисля, че понякога трябва да му дадем възможност не просто да помага, а да участва.
Затова по време на моите newborn фотосесии таткото не е човекът, който чака всичко да приключи.
Той е част от процеса.
Част от снимките.
И най-вече – част от историята.
Защото след години детето няма да гледа само себе си като мъничко бебе.
Ще види и ръцете на татко, в които някога се е събирало цялото.
И точно това си струва да запазим.